«Мързеланът»

- 2 -

— Имам една малка работа при господа, затова се качих тук.

Знае се, че еленът е добро животно, и ето че той казал на мързелана:

— Това е върхът на планината, а ако искаш още по-високо, покатери се на клонестите ми рога.

Мързеланът се зарадвал. Метнал се на гърба на елена и щом се закатерил по рогата му, чул:

— Хей, жителю на земята, къде се катериш?

— При тебе, всевишни!

— Казвай какво искаш?

— Няма с какво да поминувам. Моля ти се, дай ми прехрана.

— Връщай се обратно, на пътя те чака щастието ти.

Мързеланът предал на господа молбите на вълка, дъба и рибата. Научил всичко, благодарил, сбогувал се с елена и тръгнал назад.

Върви мързеланът, земята не усеща под краката си от радост. Не върви, а лети, иска да срещне щастието си на пътя.

Притичал до реката.

— Какво, научи ли? — попитала рибата.

— В лявата ти перка е заседнал един елмаз, извади го и окото ти ще прогледне — казал мързеланът.

— Направи ми добро до края — извади елмаза — казала рибата.

Мързеланът извадил елмаза и окото на рибата прогледнало. От благодарност рибата дала елмаза на мързелана, но той презрително го запокитил във водата.

— Защо ми е? Моето щастие ме чака на пътя! — възкликнал той и поел.

— Ама че глупак! — рекла рибата и се гмурнала във водата.

Мързеланът вървял, вървял и стигнал при дъба.

— Научи ли нещо? — попитал дъбът.

— Как иначе: от тази страна, която ти съхне, е заровено имане, извади го и пак ще се раззелениш.

Дъбът го помолил да помогне. Мързеланът започнал да рови и изровил голям казан, пълен със злато и сребро. Дъбът се раззеленил и от благодарност подарил на мързелана всичко, което било в казана.

— Ще взема да мъкна такава тежест, когато щастието ме чака на пътя! — казал той, ритнал казана и го търкулнал по сипея в пропастта.

— Какво диване! — прошумолял дъбът. — Като не ще богатство, поне за другиго да беше го оставил. Това няма да го изведе на добро!

Мързеланът дошъл при вълка.

— Какво хубаво ми носиш в отговор? — попитал вълкът.

— Яж човешко месо — ще надебелееш — отговорил мързеланът.

— Ами че ето го човека! — рекъл вълкът и пипнал мързелана.

На другия ден пастирчетата събрали в гората парцали от дрехи и ги занесли в селото. Познали ги и макар че никой не обичал мързелана, все пак нещастният му край нажалил всички. Един умен старец казал за поука на младите:

- 2 -